август 24th, 2011

С възстановяването на икономиката след 1000 г. и със зараждането на градовете се появили нови прослойки от граждани – занаятчии, търговци и индустриалци, които, макар и бидейки лаици, усещали нуждата да се изразяват литературно и да притежават известна култура. Тези хора започнали да използват различните диалекти на италиански език за да се обръщат на него не само към духовниците, но и към всички хора, които били в състояние да разбират народния език.
Първите писмени творби на простонароден език били с религиозен характер. През 813 г. Карл Велики въвежда правилото, според което духовенството било задължено, по време на проповеди, да се обръща към населението на простонароден език.
Що се отнася конкретно до Италия, не е лесно да се посочи с точност началото на този нов процес, макар че от VIII в. вече могат да се намерят текстове, които използва писмено простонароден език. Следователно може да се мисли, че т. нар. „волгарен” език е все по-често изпозван между VIII и XII в. не само за практически цели, но и за целите на едно по-литературно изразяване.
Един от най-старите документи, които демонстрират нуждата от по-литературен изказ, е една обикновена гатанка, гатанката от Верона, съставена от четири кратки стихчета. С течение на времето документите, писани на народен език стават все по-чести.
Трябва да се отбележи, че простонародният език, който преминава в писмените произведения и постепенно се превръща в литературен, не е езикът на народа във вида, в който той непосредствено го говори. Това е езикът на образования човек, който знае донякъде и латински, който се грижи за този език и го систематизира, за да може той да бъде както разбираем за народа, така и да има граматическа и стилистична стойност и да стои близо до латинския.
Както всички неолатински или романски езици, така и италианският език произлиза от латинския, с който той има много по-тесни връзки в сравнение с останалите романски езици. Италианската писмена литература се оформя по-късно, сравнено с другите европейски литератури, защото езикът на културата в Италия в продължение на дълъг период от време е бил само латинският. Той е бил езикът на църквата, на съдилщата и на дворовете, а също така и на училищата и на унверситетите. В Италия текстовете с изцяло литературен характер, писани на простонароден език, се отнасят едва към XII в.
Преминаването на новите простонародни езици от стилизираните документи, писани с практическа цел, към литературните текстове в истинския смисъл на този термин се осъществава в Италия по-бавно отколкото където и да било другаде. Поради тази причина към основите на италианската литература се отнасят и текстове, писани на т.нар. „лингуа д`ок” и „лингуа д`оил”, езици, използвани във Франция и разпространили се в по-близките италиански територии – Лигурия, Пиемонт и др, където се създава една поезия с провансалка тематика и на провансалски език. Тя е писана от италиански автори като например Ланфранко Чигала и Сордело да Джото. В Италия провансалската лирика е имало значително влияние. Тя е била главно с любовен характер и монотонно съдържание и се е отличавала с изкуственост на стила.
Италианските писатели от този период са възприели също така и мотиви от литературата, писана на т.нар. „лингуа д`оил”. Два са най-известните цикли на тази литература: каролингският и бретонският. Каролингският цикъл разказва главно за битките и победите на Карл Велики. В Бретонския цикъл се прославят основно рицарите на Кръглата маса. Тези легендарни истории имали голям успех в Италия, където се разпространили изключително бързо и в продължение на векове оказвали влияние на италианската литература и по-специално на италианските новели и романи. Освен тези два цикъла се оформил и трети такъв, наречен „Цикълът на древните рицари”, който възхвалявал героите на античността като Еней, Юлий Цезар, Александър Велики.
Авторите, които създавали легендарните истории и поеми, се наричали трубадури. Те ги пеели в съпровод на виола. Авантюристи, смешници, клоуни, певци и професионалисти на перото създавали и разпространявали тези просизведения. Те обикаляли от дворец на дворец, от град на град, от пазар на пазар и тази литература много бързо се разпространила в цяла Италия.
В Италия каролингските поеми били превеждани и преработвани както в стихове, така и в проза. В библиотеката във Венеция могат да се намерят някои поеми, писани на смесица между френски и венециански диалект. Това е опит за пренаписване на поемите на Франция на един франко-италиански език.